„  МАСКА”

                                           П.К.Яворов

          Стихотворението е написано в Нанси през 1907г.Самото заглавие подсказва абсурдността на случващото се – празничен маскарад, на който случайно присъства лирическият Аз ,който е чужденец и непознат в града. Творбата е посветена на Вл.Василев, редактор на сп.”Златорог” и приятел на Яворов. Още началото на творбата посочва топоса и времепространството – града , „времето неделно”. Лирическият аз е неволен свидетел на безумието на тълпата, отдала се на пиршество с оргиастичен характер. Карнавалът и маската са само средство за бягство от ежедневието , за превръщане на скръбта от живота в измислено, изкуствено веселие, както изкуствен е и лозовият лист, с който е припозната вакханката. И героинята, и нейното „оръжие” се сързват с култа към Дионис ,бога на плодородието и веселието, но и на вакханалиите – мистически церемонии, съпровождани с прекалена разюзданост. На фона на звънтящата от табмбурина музика, лирическият човек на Яворов е самотен, тъжен, потопен в  размисли за битието и небитието – „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”.

     Неслучайно лицето му е припознато като маска на смъртта – свързана със скръбта, изписана в извитите ъгли на устните, в наведения скръбен поглед. Карнавалното веселие, с вакханския му характер, при всички случаи е свързано с копнежа по живота, по продължението на човешкия род.Неслучайно и лирическият аз , макар обзет от мирова скръб, не устоява на съблазънта – „разкършена снага” //”парфюм на женска плът” и се втурва да търси непознатата, „улисан из тълпата” // „ като луд”.  Френският израз, свързан с неговото тъжно изражение, подсказва отново непознатостта на случващото се – героят е сам , сред чужди не само като лица и език, но и като поведение и манталитет. И въпреки това е увлечен от тълпата, от музиката на тамбурина, от неговия оргиастичен ритъм.

       И все пак – срещата – живот не се осъществява – денят за Яворовия човек се сменя с нощ , обвхващаща битието му оттук до края.

      Подобно на други свои символистични / и не само / творби Яворов подчертава мечтата си по смъртта /”В полите на Витоша”/ ,умората от живота с неговите неразрешени и „неразрешими” ТАЙНИ.Маската , като цяло е свързана не само със скриването на човешката същност, но и в много култури е символ на връзката с изповядваното божество в дадени мистерии.Дори без да отиваме много назад в историята / гръцката, египетската и римската/, достатъчно е да си спомним само ку-клукс - клан или ордените на католиците – бенедектинци и францисканци, които са ходели с ниско придърпани  качулки, прикриващи лицето им, а орденът им е имал своите мистерии.Тук маските са едновременно и символ на живота и смъртта, като две неразривно свързани сили, но и на мъжа и жената, които ежедневно се срещат и се разминават.

    Някои критици /С.Тодорова,И.Велчев/ свързват маската и с мита за Орфей  и отказа му да се отдаде на призива на вакханките, заради което е разкъсан от тях. Парадоксален негов двойник за тях е Яворовият странник от „Маска” – модернистична интерпретация на Орфеевия мит.

     Лозовият лист е културен знак, играещ определена роля  както в Дионисиевия култ –символ на виното, което щедро се леело на този празник и опиянявало участниците , довеждайки ги до оргиастичен екстаз, но и се свързва с лексиката на

християнството , където е символ на познанието / на греха и смъртта/ , и на възраждащия се живот, в мистичното пресъществяване на Светите Дарове.

     Преследването  на вакханката от Аза в  третата строфа на творбата  е символ на свалянето на маската – героят е спрял да мисли за „свръхземните въпроси” и се е отдал на естественото влечение на мъжа към жената, заложено още в библейския текст /кн. Битие от Библията/ . Но този порив е също маска, въпреки „лудостта” в типично „мъжкото” поведение на героя – поривът е привиден, временен. Азът не открива Жената, нито Любовта- те остават скрити под хилядите маски, сред които се лута.Обезсърчено, сърцето му замръзва. Денят ще се окаже нощ по своята неизповедима същност – тогава, когато неговата светлина и радост остават несподелени, те са несъществуващи, превърнали са се във вечна нощ на мъката и страданието за Яворовия самотник. Кивотът като символ на истинското /истинното знание / кивот – евр. сандъкът, в който са  се съхранявали Мойсеевите скрижали с Декалога/ , е безсъмнено бял, защото именно това е цветът , свързан не само с плодородието, но и с девството, с тайната на зачатието, с чистотата на невястата в деня на нейната сватба. Тук той е символ на Живота / свързан  с изпълняването на Десетте Божи Заповеди, като възможност за влизане във вечния живот / и едновременно смъртта отново е заменила живота – героят не вижда друго в „тайните на живота”.

      Подобно на Дебеляновия самотник от „Спи градът , Яворовият човек броди в „безумен сън” / символ и на смъртта в известна степен/, преследван от своята непреходима тъга по погубената младост – характерна за символистите и за Яворовата лирика от третия период. Творбата завършва с трагичното разминаване между желания и непостигнат живот – „живот благоуханен” и смъртта-като усещане, като чувство и желание, изпълнило докрай сърцето на странника.